На юг от днешният град Долни чифлик на Маринов връх /Марин тепе/ се е намирало българското селище Бостан наречено по късно от турците Бостанкю…Не може да се установи как е създадено, но до 1915г. са запазени останки от църква и местността и до сега се нарича „Черковище“. По това съдим че селото е българско. За някаква просвета в селото дори и не може да се говори, защото е отдалечено от културните центрове…Те са принудени да се изселят повечето на юг. Една част бягат в Русия а други заселват околните села.
Лазаруване
Лазаруването е славянски обичай, разпространен и в България, по традиция се практикува на християнския празник Лазаровден, в събота преди Цветница. Основен обред на празника е лазаруването – обичай с любовно-женитбен характер. Участват девойки над 16 години, наречени лазарки, лазарици. Лазаруването произхожда от славянските езически обреди, свързани с култа към нарастващото слънце, известно сред някои славянски народи като Ярило. От името му идва и названието на сезона пролет. В лазаруването участват млади жени, като символ на почитта към богиня Лада. В по-общ план то е част от стария соларо – хтоничен култ към плодородието. Лазарките обикалят полето и къщите, играят и пеят песни за любов и жените, за плодородие, здраве и семейно благополучие. Броят им не може да бъде по-малък от четиринадесет – шест от тях, две групи по три, наречени „поялици“, пеят по домовете, други шест – също „поялици“ (пак две групи по три), пеят по пътища, ниви, а две, наречени „шеталици“ играят (шетат) една срещу друга, когато пеят песните по къщите за членовете на домакинството. От „поялиците“, пеещи по къщите първата се нарича „предница“, втората е „средница“ (тя събира парите), а крайната – „задница“. От „шеталиците“ „танчерица“ е тази, която води танца на хорото. Останалите моми, придружаващи лазарките, се наричат „другарки“. Характерно е обредното облекло на лазарките – невестинско празнично облекло (взето от невести):сая, алена скутачка, невестинско елече, пафти, на главата с бял яшмак (забрадка), а на врата с гердани, пендарки. „Шеталиците“ носят кърпи „кланячки“, с които невестите се кланят на сватбата. В ръцете си носят цветя – теменужки, здравец, иглика, кукуряк, клонки от плодни дръвчета, преди всичко джанки. Лазарските песни се пеят само на Лазаровден – „греовно е да се пеят и друг ден, че бие град“. На самия ден, събота преди изгрев, лазарките се събират рано на уреченото място (на висок баир) и запяват. Преди да се чуе песента им, всеки трябва да е хапнал нещо – „станувайте, да апнете, да ви лазарици на тратат (изпреварят)“:“Жива била и здрава била, Бела сабото, щото ни е собрала, е Лазаре, сите дружки заедно!“ (с. Леска) След изпяването на песента лазарките тръгват по махалите, накрая обикалят махалата, от която са тръгнали. Най-напред са наредени поялиците, които пеят по пътищата, след тях шеталиците, които играят, след тях поялиците, пеещи по домовете. Минавайки, и ги хвърля върху лазариците. Те повдигат скутите си, за да съберат повече жито. След това го поставят с дясната ръка в джоба на саята, отнасят го вкъщи и го прибират в хамбара с жито. Лазарките пеят песни за всеки член от семейството. Първо пеят за домакина, който влиза в средата на лазариците. Шеталиците играят с кърпите кланячи. Домакинът ги дарява с пари. Пеят се песни за домакинята, за мома и ерген, за женитба, за малко дете, за млада невяста. В много от къщите канят лазариците най-често с хляб, праз, лук и сол, поставени на маса или трикрак стол в двора. Дават им плодове. В къщите, където има пчели, слагат на месал една паница с мед, друга с вода, в която е сложено яйце. На трапезата се слага и погача. Лазариците играят в кръг, под такта на песента. След това всяка лазарица взима късче от хляба, потапя го в меда и го изяжда, потапя пръстите си в паницата с вода, намокря ги, намокря и устата си, после се избърсват в престилката на домакинята, за да лепнат пчелите, когато се роят, за да останат на куп у дома, а не да бягат по чужди дворове. Напускайки двора те пеят песен. Интересното за този обичай в бовския край е т.н. „мятане“ на кърпа от лазарките на рамото на стопаните при наричането за здраве и берекет. В кърпата домакините връзват желязна пара, за да е „здрава“ годината като желязото и я дават на лазарките. В Северна България и на други места е традиция стопанинът на дома приел лазарките, освен с пари и дребни подаръци, да ги дарява с яйца, които се събират за предстоящия празник Великден. Затова там освен характерното празнично облекло задължителено се носят и малки кошнички за събиране на дарените яйца. В миналото на Лазаровден момците от селото са поисквали ръката на своята избраница. В края на лазаруването след като се пуснат венците в реката момците се опитват да скъсат хорото от която момя се къса хорото таз мома ще се задоми през годината.
